Мина време преди да осъзная, че слепотата не е лоша за мен, а може да ми бъде полезна. Прекарах дълги разговори с един монах и той ми обясни всичко това. Това ме спаси. Изведнъж започнах да разбирам, че когато бях имал всичко, не бях обръщал внимание на света и не бях почитал Бог. Понеже бях сигурен, че светът съществува заради мен, че е мой, че го притежавам, бях пропуснал да го забелязвам. Смятах го като нещо, което Бог е длъжен да ми дава. С наглата си арогантност тогава бях мачкал света, Бог и всички около себе си. Такива са зрящите, те не оценяват това, което имат, и не познават света, в който живеят...
…Скоро запълних света на мрака с най-красивите образи, които бях виждал. Аз и като зрящ бях правил това, но тогава не си бях давал сметка. Вече вършех това по един нов и осъзнат начин. Тези картини се сгъстяваха толкова много в света ми и го изпълниха отново. Аз отново станах зрящ, но в своя си вътрешен свят. Това, което ти казвам, не е валидно за всички слепи. Можеш да бъдеш сляп и отчаяно да си насочил своя поглед към изгубеното, към света на обикновените хора, към светлината. Няма по-тъжно нещо от същество, което се опитва да бъде такова, каквото никога няма да може да бъде. То е все едно червей да се опитва да живее с пилета. Той ще мечтае за пилешарника и ще се стреми да има криле и да бъде птица, но само ще се взира и ще върви към собствената си гибел.
След това започнах да проклинам времето, в което бях виждал, защото тогава не бях живял истинския си живот, а просто бях съществувал.
– Как станахте рапсод? – попитах аз.
– Монахът, който говореше с мен, ме направи такъв. Той запълни празния ми свят с истории. Те бяха по-важни от това, което бях държал там преди. Преди да ослепея, там бях държал собствените си малки, дребни и незначителни егоистични истории, които в моята глупост ми се струваха толкова важни. Когато ослепях, разбрах, че са били малки и незначителни. Осъзнах, че животът ми преди е бил боклук, че не е струвал. Моят голям егоизъм ме беше карал да си мисля, че съм живял значимо. Когато останах сам, разбрах колко много съм се лъгал. На мястото на незначителния си жалък живот и на прозаичните случки поставих огромните световни истории. Понеже изпразних душата си от себе си, тя стана хранилище на света и човечеството. Аз се разширих и станах като Бог, защото мен вече ме нямаше, а бях приютил мисълта в своята обвивка.
Най-тъжното е, че докато имах очи, почти не бях чел, защото бях заслепен от младостта, от глупостта и тогава ми се струваше недостойно и безсмислено да чета. Високомерието ми е било толкова голямо, че аз обяснявах на своите другари по пир, чашка и лов, че четат само глупаците, че четенето е за учените хора. Може би затова Бог ме наказа, заради моята глупост и високомерие. И трябваше като сляп да изкупвам това, дето бях надробил като зрящ…“
