Истинската история на българите :: Свещеното знаме на българите

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.09.2013 17:31 - Свещеното знаме на българите - туг

Автор: tokorazisto Категория: История

Прочетен: 1483 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 30.11.2014 18:57

„Стоях изправен на коня и с широко отворени очи наблюдавах изгряващото слънце. То бе кървавочервено и бавно изплуваше над хоризонта. Сутрините в степите бяха хладни, въпреки че беше лято, затова може би потреперих. А може би почувствах толкова близко присъствието на Тангра, че то изпълни гърдите ми с оренда. Това слънце беше добър знак! Днешният ден щеше да ни донесе победа.

Всички бяхме застинали и слушахме думите на кана, и като в унес наблюдавахме величествената гледка. Все едно, че присъствахме на някакво тайнство. Раждаше се слънцето, а с него се раждаше и могъществото на нашия народ. Сигурен съм, че всеки един от нас си мислеше за това – че Тангра ни обещава победа. Изведнъж слънцето, като тежък меден диск, с мъка се отдели от хоризонта и засия пред нас с пълното си великолепие, очертавайки един съвършен кръг. Не това обаче приковаваше погледа на воините. Изведнъж като че ли стана по-светло и над нас се разля светлина. Явно от омарата и изгрева се създаде една съвършена илюзия. Появи се нещо като огнена пътека от разтопена лава между кървавия диск и народа. От гърдите на всички ни се изтръгна неволна въздишка на възхищение пред могъществото на Тангра и красотата на този свят. Всички бяхме убедени и напълно сигурни – очакваше ни славна победа и поредно доказателство за величието на Тангра. Той ни беше посочил огнения път пред нас. Ние, любимият му народ, трябваше само да пресътворим волята му в този свят, а тази воля беше победа. Тангра щеше да поведе една част от нас към победа, а друга – по-достойната – щеше да извика при себе си и да я дари с вечен живот. Тези, които не разбираха, биха казали, че това е гибел за тях, но те нямаше да са прави. Всичко, което се случваше пред нас, беше сакрално и велико, то нямаше нужда да ни бъде казвано и обяснявано, всеки един от нас го усещаше с цялата си душа и то не като лек повей на въздуха, а като бурен вятър, който помита всичко по пътя си. И ние така бяхме отнесени от силата на духа, когато пред нас се изправи знаменосецът на българската армия – туглу. Това беше Орию. Той държеше в ръката си нашето свещено знаме – туг. Като се появи пред нас, знамето като че ли оживя. Всеки косъм настръхна и за миг ми заприлича на отделно змийче, което настръхна срещу света. Копието с конската опашка беше нашата връзка с Тангра. Туглу застана там, където всички ние бяхме насочили нашия взор и допреди малко беше стоял канът ювиги, и започна да вдига копието нагоре. Неговият тъмен силует изпъкваше на фона на огнения диск. Всичко беше толкова красиво и нереално, всичко това беше създадено заради нас. Нашата въздишка на възхищение постепенно премина във вик на преклонение пред могъществото на Тангра. С всяко следващо вдигане на туг възгласите ставаха все по-силни и по-силни. Целият народ издаваше мощен вик, като един. Всички знаеха, че това не беше само вик, това беше краткото име на бог Тангра. Така народът го викаше да слезе и да бъде сред нас. Ние не се нуждаехме от помощ, от уважение канехме Тангра да участва в битката. Виковете ставаха толкова силни, че смятах, че повече няма да намерим сили в себе си да извикаме по-силно, но идваше следващото вдигане на конската опашка и следващият вик беше още по-силен. Имах чувството, че виковете ни отекват из целия свят. Бях сигурен, че тази сутрин ние събудихме земята. Виковете бяха толкова силни, че ме оглушаваха, те караха цялото ми тяло да трепти. Усещах вика физически, като силен натиск в гърдите, и понеже и аз в това време виках, имах чувството, че оставам без дъх. Тъй като не чувах собствения си глас, имах чувството, че не викам, а само отварям устата си и поемам от вика на останалите, че техният вик навлиза в дробовете ми и изпълва същността ми отвътре. Бойният зов беше толкова силен, че ме караше да отварям уста, а след това виках само за да извадя въздуха от себе си; ако не виках, силата на ревовете на моите другари щеше да ме разкъса отвътре. Виковете действаха пречистващо на съзнанието ми, те бяха моята молитва и с тях исках да покажа, че съм готов да посрещна смъртта си в днешния ден. Всяка сутрин се събуждах с тази нагласа, но днес беше специален ден и аз бях подготвен за предизвикателството на деня."

откъс от втори том "Ат" от поредицата "Тангра" на Токораз Исто

Нагоре