„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог? Може би ти си ми разказвал.

– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж – каза Атила.

– Така е – съгласи се Авитохол. – Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук...“

откъс от осма книга "Туки" от поредицата "Тангра"