„Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

http://tokorazisto.wordpress.com/books/