„Стори ми се, че беше започнало да се стъмва, когато с мага прекрачихме в колонната зала – ападана. Преди това погледнах трептящото огнено слънце, което се спускаше над равния хоризонт. Струваше ми се, че се намирам по-високо от него и виждах маранята от пустинята. Ападанът беше помещение, в което можеше да се помести цяла планина и бе изпълнено със стотици колони. До всяка колона беше застанал един от „безсмъртните”. Може би колоните бяха хиляда и символизираха именно това, че империята и редът в света се крепят върху „безсмъртните”.

Между колоните имаше разстояние и те образуваха прави коридори. Ние бяхме влезли през входа, а той беше точно в средата. Всичко друго бях очаквал, но не и че залата ще бъде пълна с колони. Всяка колона на върха си имаше украса като лотос. Всички колони и тронната зала бяха боядисани в червен цвят, но не червен като прясна кръв, а като съсирена и изсъхнала. Залата беше украсена с жълт, зелен и бял цвят и това още повече засилваше усещането за завършеност и красота. Дъхът ми секна, когато навлязох в колонната зала, толкова високо помещение досега не бях виждал. Отвън сградата ми бе изглеждала висока и внушителна, но отвътре тя беше още по-впечатляваща. В тази зала можеше да се побере цял дворец на Кумарагупта. Докато ходех сред огромните колони, се чувствах дребен и незначителен. Те ми приличаха на дънерите на огромни каменни дървета. Но това бяха най-величествените и огромни дървета, които можех да си представя. Лицата на „безсмъртните” бяха застинали като тези колони, техните фигури като че ли се бяха слели с камъка. Сетих се за фигурите на воините отвън, които бяха изсечени от камък, и тези тук. Нямаше никаква разлика. Тези хора като че ли нямаха чувства и от служене на шахиншаха се бяха превърнали в камък. Сигурно битките и дисциплината бяха изпепелили сърцата и вкаменили телата им. После си спомних какво ми беше казал Дунсен Ринпоче за медитацията, че всеки човек трябва да я прави така, че да унищожи емоциите си, а след това да се слее с природата. И ако е застанал на поляна, да се превърне в трева, ако е в планината, да стане камък. Дали „безсмъртните” знаеха за медитацията? Едва ли. Те обаче се бяха превърнали в камък. Всеки от тях беше колона в залата и поддържаше тежкия каменен свод на плешките си.

Вървяхме с бавна крачка и все по-ясно си давах сметка колко голяма е залата. Пред мен виждах нещо като свод на дворец. Скоро колоните свършиха. Леко се обърнах назад и видях нещо, което никога нямаше да забравя. Колоните образуваха алея или коридор. Воините бяха застанали до колоните, покрай които току-що бяхме минали. И светлината. Тя беше бакърена и се отразяваше в мрамора, като правеше огнена пътека между нас и огромната порта, висока колкото пететажна сграда. Наистина се намирах в центъра на света, в средата на цивилизацията. Колоните създаваха чувството за вечност и неунищожимост на този дворец. Ако залата беше празна, тя щеше да изглежда огромна, но сигурно нямаше сила, която да задържи толкова тежък каменен покрив. Сигурно покривът на колонната зала тежеше колкото цял квартал на Ктесифон. Колоните обаче придаваха някаква сила и монументалност на залата. С тях тя изглеждаше пълна и вечна. Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия и точно това искаше да внуши на всеки дръзнал да ходи из нея. Чак сега разбрах една от задачите на такава разточителност. Представих си как се чувствам не само аз, а всяка делегация или чужд цар попаднал тук, в колонната зала на шахиншаха. Аз се чувствах като мравка и всеки друг би се чувствал така. Това веднага поставяше всеки „владетел” на чужда страна на мястото му. Колоните като че ли го смачкваха, а каменният покрив заплашваше да го задуши. В този момент се опитах да си представя как би изглеждал българският кан в тази зала. Това, което си представих, не ми хареса. Дори нашият кан би изглеждал дребен и незначителен на фона на толкова много мрамор и тези мащаби. Представих си как душата на степния ни владетел би се почувствала окована и потисната от толкова масивни стени и покрив..."