„От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова” на място. Българските коне бяха обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина, се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с българския воин. Като че двамата представляваха едно същество, включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря. Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея, по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата на шпалира, българите ги приветстваха, като вдигнаха мечове и ги развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир. Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил българския владетел в името на старото приятелство да разреши на неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът им е решил да покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме...“