„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата исторически романи "Тангра"